събота, 17 януари 2009 г.
петък, 16 януари 2009 г.
петък, 12 декември 2008 г.
Защо се отказах...
На това място бях решил да публикувам едно мое писмо до министър Пушкаров , написано в началото на 1991 год. Писмото, съдържащо съответната фактология, описваше няколко от схемите, чрез които ДС (не се подсмихвайте, познавам лично доста от тъпунгерите, които сега ми се правят на предприемачи) планирано осъждаше на бавна смърт една от високотехнологичните български фабрики. Да, имаше и такива фабрики. Не коментирах целите, само описвах процеса. Не бях вече в "първа младост", бях уплашен от видяното и си давах сметка, че ако продължава така, реформите не могат да се проведат в обозримо бъдеще. По това време (какви илюзии) бях убеден, че ей го на, 5-6 години пазарна икономика и Гърция ще ни "гълта пяната", ако "Сценарият" бъде осуетен. Опитите за осутяване безуспешно продължават и до ден днешен.
Защо исках да публикукувам това писмо?
Ами за да добавя още факти, които доказват, че моралната проказа разяждаща обществото ни не е от вчера. Вече цели 60 години. Четирите години управление на Костов не бяха планирани в сценария. Комунистите в техния си стил пресолиха манджата. Извадихме късмет! Сега им се налага да ходят с маски. Което си е неудобно. Лошото на маските, е че понякога трябва да се свалят, а и да се сменят. В някои случаи принудително. Което си е катализатор на процеса и тя моралната проказа поразява нови и нови поколения българи. "Университетите" ни бълват посредствени специалисти и хора с откровено купени дипломи. Качеството на обучението в средните училища е безобразно. Институциите са парализирани. Славитрифоновищината ми се хили гадно зад всеки ъгъл. Имам чувството, че гледам един безкраен филм на Дейвид Линч. Ако използвам езиковите конструкции на отвратителната преса: Остава само едно средство за борба срещу тази обществена проказа, май. Безусловен интелектуален радикализъм. Този на Бедров, Беров, Никодил, Б.Дончев, Инджев, Станкушев, Р.Кънев, Блогуващия с пилци и подобни. Списъкът не е чак толкова къс. Това си е едно утешение, все пак!
Защо не публикувах това писмо?
Ежедневно ми се налага по няколко пъти да ползвам асансьор в сградата, в която работя вече повече от 15 години. Не минава ден, в който при ползването от мен на въпросното съоръжение да не бъда тероризиран с въпроса: "На къде сте?" Вероятно питащият се интересува "нагоре" ли пътувам или "надолу" за да вземе сложното решение дали да се присъедини към мен или не. Признавам, че винаги се стряскам, когато ми задават този въпрос. Когато бях по-млад обикновено избухвах и изнасях кратка лекция как се ползват двата бутона от чакащият асансьор. С годините натрупващият се цинизъм трансформира възмущението ми в ирония и сега на дебилското изискване да отговоря на въпроса "На къде ?", обикновено промърморвам "надясно" или "наляво", без всякаква връзка разбира се с политическите си пристрастия.
Последното приключение (защото за мен това си е приключение) ми се случи преди два часа. Днес дебилите бяха повече отколкото иронията ми можеше да понесе.
Ами това е! Доста неубедителна аргументация за един отказ, нали? Въпрос на гледна точка! Моята, е че трябва да се започне съвсем отначало. Не съм сигурен дали това е възможно, щото един умен човек беще казал, че "Никой не може да започне съвсем отначало, всички започват от там докъдето са стигнали". Съгласен! Остава най-трудното. Да разберем докъде сме стигнали.
Защо исках да публикукувам това писмо?
Ами за да добавя още факти, които доказват, че моралната проказа разяждаща обществото ни не е от вчера. Вече цели 60 години. Четирите години управление на Костов не бяха планирани в сценария. Комунистите в техния си стил пресолиха манджата. Извадихме късмет! Сега им се налага да ходят с маски. Което си е неудобно. Лошото на маските, е че понякога трябва да се свалят, а и да се сменят. В някои случаи принудително. Което си е катализатор на процеса и тя моралната проказа поразява нови и нови поколения българи. "Университетите" ни бълват посредствени специалисти и хора с откровено купени дипломи. Качеството на обучението в средните училища е безобразно. Институциите са парализирани. Славитрифоновищината ми се хили гадно зад всеки ъгъл. Имам чувството, че гледам един безкраен филм на Дейвид Линч. Ако използвам езиковите конструкции на отвратителната преса: Остава само едно средство за борба срещу тази обществена проказа, май. Безусловен интелектуален радикализъм. Този на Бедров, Беров, Никодил, Б.Дончев, Инджев, Станкушев, Р.Кънев, Блогуващия с пилци и подобни. Списъкът не е чак толкова къс. Това си е едно утешение, все пак!
Защо не публикувах това писмо?
Ежедневно ми се налага по няколко пъти да ползвам асансьор в сградата, в която работя вече повече от 15 години. Не минава ден, в който при ползването от мен на въпросното съоръжение да не бъда тероризиран с въпроса: "На къде сте?" Вероятно питащият се интересува "нагоре" ли пътувам или "надолу" за да вземе сложното решение дали да се присъедини към мен или не. Признавам, че винаги се стряскам, когато ми задават този въпрос. Когато бях по-млад обикновено избухвах и изнасях кратка лекция как се ползват двата бутона от чакащият асансьор. С годините натрупващият се цинизъм трансформира възмущението ми в ирония и сега на дебилското изискване да отговоря на въпроса "На къде ?", обикновено промърморвам "надясно" или "наляво", без всякаква връзка разбира се с политическите си пристрастия.
Последното приключение (защото за мен това си е приключение) ми се случи преди два часа. Днес дебилите бяха повече отколкото иронията ми можеше да понесе.
Ами това е! Доста неубедителна аргументация за един отказ, нали? Въпрос на гледна точка! Моята, е че трябва да се започне съвсем отначало. Не съм сигурен дали това е възможно, щото един умен човек беще казал, че "Никой не може да започне съвсем отначало, всички започват от там докъдето са стигнали". Съгласен! Остава най-трудното. Да разберем докъде сме стигнали.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
